Политически рискове - инфлация, регулации на бизнеса, пречки пред търговията, по-високи данъци, неспазване на договорите

Няма да се опитваме да даваме икономическо обяснение на ефекта от държавната намеса в икономиката и изобщо в живота на гражданите. Целта ни е по-скоро да опишем как някои от най-често прилаганите стопански политики се отразяват върху стратегията на отделния предприемач, и обратно - как стратегиите на предприемачите в определени случаи променят политиката.

1. Понятие за несигурност и риск. За повечето хора е интуитивно ясно, че бъдещето е несигурно. Затова говорим за "факти" от миналото и "очаквания" за бъдещето. Несигурността на бъдещето предполага, че никой от нас не може да знае какво ще се случи във всеки един бъдещ момент с всеки отделен интересуващ го "обект" от света около него. Понятието "риск" се използва за някои случаи на несигурност, когато знаем например със сигурност алтернативните възможности за бъдещо развитие. Добър пример е играта на рулетка - знаем точно какви числа има на масата, и знаем, че при всяко завъртане топчето задължително пада на едно от тях, но не знаем върху кое точно. Не бива да забравяме обаче, че "известността" на това, че винаги се пада число от 0 до 36, не променя "несигурността" от това някакво събитие да попречи на завъртането на рулетката изобщо. В текста се опитваме да използваме понятието несигурност тогава, когато бъдещите събития са изцяло неизвестни към момента на взимането на решения, а понятието риск тогава, когато всички възможни изходи са известни в началото.

2. Видове несигурност. Всякакви категоризации са възможни, но от стопанска гледна точка е редно да направим поне две. Несигурността може да бъде относно природни събития и относно действия на други човешки същества. Въздействието на природните сили е било център на човешкото внимание от началото на цивилизацията. Хората винаги са се стремели да намалят несигурността на живота си като предвиждат природните събития чрез откриване на някакви закономерности. Прогресът в това отношение е неоспорим, въпреки това и в наши дни човек е изправен пред несигурността да се случат всевъзможни събития - вулкани, земетресения, падащи метеорити и т.н. Между другото, търговското право от векове предвижда изключение от договорните задължения при определени ситуации, наричани "форсмажорни", "непреодолима сила" или подобни формулировки в зависимост от местната традиция и език. Несигурността на бъдещите действия на другите е всъщност проява на рационалното действие (1) на индивида - на това, че непрекъснато правим избори, взимаме решения, рискуваме, предприемаме, откриваме нещо ново. Несигурно е какво ще искат да купят потребителите след една година или един ден; несигурно е какво ще поиска работникът в замяна на труда си; несигурно е какво образование ще изберат следващите поколения. Може да се каже, че хората непрестанно се опитват да намалят тази несигурност, търсейки повече знание и информация за поведението на околните. Между другото, т.нар. "обществени науки" най-общо имат за цел някакво обяснение и описание на закономерностите на човешкото поведение, когато индивидът не е сам, а живее с околните. Относително очевидно е, че степента на несигурност от действията на останалите е различна при различни общности. Например, в затвора или казармата е относително сигурно кога групата се храни, какво яде, кога спи, къде прекарва свободното време и т.н. Също така, в едно малко село с един ресторант и едно кино несигурността е в това дали някой човек ще ги посети или не през някой конкретен ден, докато в големия град с много достъпни места за развлечение степента на несигурност за поведението на индивида е значително по-голяма.

Второто разграничаване на несигурността, което ще направим, е на несигурност, породена от индивидуални човешки действия при свобода на избора, и на несигурност, възникнала заради колективно решение при някаква процедура за общо действие. Втората група действия традиционно се обобщават като политически; несигурността, произтичаща от тях, наричаме политическа.

3. Колективни и индивидуални решения. Колективно решение възниква, когато в една група трябва да се определят правила, валидни за всички, или да се разпредели ресурс, който всеки ползва, в такива ситуации, когато няма единодушно съгласие. Процесът на вземане на такива колективни решения обичайно наричаме "политика". Разграничаването между "колективното" (политическото) и "индивидуалното" (частното) решение няма връзка с броя на участниците. Например, сдружаването на стотици или хиляди индивиди при създаване на акционерна фирма например е поредица от индивидуални решения, и като цяло е вид частно действие. Всеки от индивидите доброволно и за себе си прави избор да участва или не. Налагането на регулация за някаква дейност от един министър, например забрана за продажба на определени продукти, се взима от едно лице, но по своята същност е колективно, политическо. Въпросният министър е получил подкрепата на поне половината от групата (обществото, населението) да взима такива решения, които да задължават други лица да извършват или да не извършват определени действия, независимо от волята им. В този пример, министърът дори не иска съгласие на половината от гласоподавателите за конкретното решение да забрани на определен кръг хора дадена дейност. При частните решения всеки участник има възможността да се откаже, да избере други партньори, докато колективните са по същината си свързани с принуда. Това е разликата между закона и договора - веднъж приет по утвърдената процедура, законът действа за всички в държавата, независимо дали някой не е съгласен; договорът е обвързващ само за тези, които са го сключили.

4. Политическият процес. И така, всеки индивид - работник, предприемач и изобщо гражаданин - трябва да има предвид не само очакваното бъдещо поведение на другите индивиди, но и бъдещите действия на институциите и органите за колективно действие, т.е. - правителството. Разликата е в това, че правителството няма персоналност, т.е. няма тяло и душа, които да имат мотивация и да носят последствията. Всъщност, правителството се състои от хора, всеки със собствена мотивация за действие и планове за бъдещето. За повечето от нас е ясно, че метафората "правителството работи за обществения интерес" няма практически смисъл. Първо, правителството не се състои от едно лице, а от група хора, всеки от членовете на която извършва множество отделни действия. Второ, "обществен интерес" може да се нарече всичко, което трябва да оправдае едно или друго правителствено решение. Ако обществен означава общ, т.е. на всички, тогава защо е нужно правителството да го налага с всички средства за принуда? Ако обществен означава "на повече от 50%", то означава ли това, че поне половината от гражданите са съгласни с всяко отделно политическо решение? Ако пък имат мандат за определено време (например четири години), какво пречи на политиците да взимат решения, които са в интерес на 5% от гражданите вместо на поне 50%? Тези въпроси единствено ни помагат да видим разликата между процеса при взимане на индивидуални решения и политическия процес. При индивидуалните решения можем да говорим за стимули, ползи, разходи, жертви, загуби за действащото лице. При политическия процес е най-малкото трудно да определим кои са играчите, какви са техните индивидуални мотиви, и как тези мотиви се отразяват на решенията, засягащи всички останали.

5. Политическа несигурност и ефект върху предприемача.

5.1. Нарушаване на правото на собственост. Почти всички политически действия в някаква степен засягат правото на собственост на един или повече граждани. Традиционно обаче като рискове се разглеждат рисковете от конфискация и рисковете от частично ограничаване на упражняването на правото на собственост. Първият риск е на практика възможността в някакъв бъдещ момент държавата да отнеме (национализира) нещо, притежавано от частно лице, без съгласието на въпросното лице. Това например се случва в България през 1947 г., когато се одържавяват индустриалните предприятия и част от жилищните имоти в градовете. Но макар общата национализация да е относително рядко явление, и е най-често породена от диктаторски режими, с които тук няма да се занимаваме, в много страни съществуват съвсем конституционни процедури, позволяващи отнемане на частна собственост. В повечето законодателства има възможности за национализация, например при строеж на пътища, летища, военни обекти и други подобни дейности или "обществени нужди". ***

Как предприемаческите решения отразяват съществуването на тази несигурност?

Подобно на всяка несигурност, тя променя времевите предпочитания, настоящето става все по-ценно от бъдещето. Стремежът на рационалния предприемач е да получи доход максимално бързо от инвестицията. Наистина, рискът от експроприация може да е минимален, близък до нула, но пък загубата често е тотална. По-високо усещане за такъв риск води до по-краткосрочни стратегии и търсене на по-висока възвращаемост от инвестициите. А усещането за риск може да се влияе от множество фактори.Първо, наличието и броят на минали национализации на имущество формират аналогични очаквания за бъдещето. Второ, погледът върху настоящето и близкото минало може да разкрие начало на нова тенденция към експроприация. Например, когато един строителен предприемач забележи, че в няколко града общинските власти отнемат частни имоти с цел разширяване на площади, паркове или стадиони, той има рационално основание да очаква, че подобни действия ще има и в други градове. И съответно ще промени плановете си. А най-ясният сигнал се изпраща от самите законодатели, когато в текстовете на новите закони се предвиждат допълнителни възможности за ограничаване на частната собственост.

От друга страна, съществуването на възможност за насилствено одържавяване създава предпоставки за морален риск у самите предприемачи. Правителството може да се използва като инструмент в борбата с конкуренцията. Вече е възможна стратегията да убедиш група политици да забранят или премахнат конкурента, вместо да вложиш усилия да се състезаваш на пазара за благоволението на потребителите.

Частичното ограничаване на правото на собственост най-често се проявява в следните политики:

1. Инфлация. Това е ефектът от монополната парична политика, която се прилага в повечето страни по света на този етап. Защо инфлацията нарушава правото на собственост? Първо, паричният монопол предполага задължение на гражданите да приемат и използват националната валута. След това правителството само отпечатва пари и покрива разходите си (разбирай - плаща задълженията си) в пари с по-ниска покупателна стойност. От това очевидно губят всички, които имат спестявания в местната валута. Освен това, тъй като никой не знае колко книжни пари ще напечата правителството на следния ден, несигурността на бизнес-сделките нараства. Един от начините за намаляване на несигурността е да се използват алтернативни парични средства. Така бе в България до 1997 година. Но едновременно с това, законодателството забраняваше местните лица да се разплащат в чужда валута и всеки беше длъжен да приеме левове, дори ако задълженията по договора са били в друга валута. Инфлацията създава няколко бизнес стратегии, които от гледна точка на индивидуалния предприемач изглеждат рационални, но на практика представляват стремеж да вземеш от парите на другите. От една страна, ефектът от увеличаване на паричното предлагане (новите отпечатаните "пари") не се отразява едновременно на всички. Първите, които получат допълнителната "инжекция" пари, имат, макар и кратко, време да ги похарчат преди цените на стоките да се повишат.

Пример: Правителството взима решение да субсидира едно предприятие със 500 милиона (някакви парични единици), но няма откъде да намери тези средства в държавния бюджет. Единственият начин е да принуди централната банка да емитира нови 500 милиона и да му даде заем. Правителството дава новите пари на предприятието, което се разплаща с кредиторите си, да кажем доставчици, работници и мениджъри. Да приемем, че общото количество пари в обръщение до момента е било 10 милиарда. Веднага след субсидията, без някой да създава повече добавена стойност от преди, стопанските агенти имат на разположение не 10 милиарда, а 10 млрд. + 500 млн., т.е. с 5% повече. При равни други условия (т.е. при непроменени предлагане и търсене) общото ценово равнище ще се повиши с 5%. В този пример дори не разглеждаме действителния случай, при който относителните цени се променят - някои стоки и услуги поскъпват с повече отколкото други - и това променя стимулите на различните играчи. Но как завършва процесът? Всички плащат с 5% повече за дадена кошница стоки и услуги, но някои получават допълнителен доход срещу нищо веднага, а други - евентуално нарастване на номиналния доход след известно време. Инфлацията облагодетелства първите, които получат от допълнителната емисия, за сметка на останалите. Рационалната стратегия се мотивира от следната закономерност: ако не подкрепяш инфлационната политика, но достатъчен брой други я подкрепят и търсят достъп до "евтини пари", тогава ти не участваш в разпределението и губиш. Така на практика се създава надпревара между участниците за повече достъп до новонапечатани пари, съответно се печатат все повече. И се стига до хиперинфлация.

2. Данъци. За предприемача не е все едно дали следващия месец или година ще плаща 50%, вместо 20%, данък върху реализираната печалба. От гледна точка на фирмата преките данъци могат да се разглеждат като разход, т.е. те в крайна сметка намаляват разполагаемия доход. Не става въпрос само за данъка върху корпоративната печалба, който намалява дохода на собственика (или собствениците) на предприятието. Данъците и квази-данъците (като задължителни социални осигуровки например) върху дохода на наетите работници също в дългосрочен план са разход. При договарянето на цената на труда работникът взима под внимание нетния си доход; следователно, ако данъците са по-високи, той ще поиска по-висока брутна заплата и така ще увеличи разходите за труд на предприемача. Така преките данъци, разглеждани в икономическия си смисъл на вид разход, носят допълнителна несигурност в планирането на дейността. Разликата е в това, че несигурността по отношение на другите видове разходи произтича от поредица индивидуални действия на пазарите на различни ресурси, докато тежестта на данъците се определя чрез политически процес и колективно действие.

Косвените данъци, макар да се наричат "косвени", влияят върху решенията на всеки предприемач. Най-малкото затова, защото потребителите нямат безкрайно дълбоки джобове да купуват оскъпения с данък (и мита и акцизи) продукт. Така че търсенето на продуктите зависи в значителна степен от тежестта на косвените данъци.

Ето няколко предвестника на бъдещо увеличение на данъците:

· Нарастване на бюджетния дефицит;

· Нарастване на държавния дълг като дял от БВП;

· Увеличаване на субсидиите за отделни предприятия или за цели сектори в икономиката;

· Политически обещания за бъдещи облаги и доходи, финансирани от държавния бюджет, като например по-високи пенсии, повече здравни услуги и т.н.

Рационалната стратегия на отделния предприемач отново е жертва на същността на политическия процес. Тъй като решенията се взимат колективно с мнозинство, и на всичко отгоре данъци плащат всички, независимо дали подкрепят съществуването им или не, поведението на предприемача рядко съвпада с иначе рационалните стимули да не се подкрепят политики, които изискват нови или по-високи данъци. Ако така или иначе мнозинството вероятно ще те задължи да плащаш данък, защо да не се възползваш допълнително, като поискаш от своя страна някакъв преразпределен от правителството доход за сметка на данъците на останалите?

3. Неспазване на договорите и равенство пред закона. Въпреки различните виждания за ролята на държавата като институция на човешкото общество, в голяма степен може да твърдим, че има съгласие поне за това, че тя е инструмент за защита на собствеността и договорите на гражданите от отнемане, кражба, насилие и т.н. С други думи, държавата е тази институция, от която хората очакват защита на индивидуалните си права, когато някой се опита да ги наруши. В стопанския живот най-често става въпрос за изпълнение на договорите и плащане на дълговете. Ако в едни договорни отношение се случи така, че една от страните откаже да изпълни задължението си, другата страна има основание да очаква държавата по един или друг начин да осигури принудително изпълнение, или в краен случай - да накаже измамника. Най-често това става в съдебно производство. При него първо се установява в състезателен и прозрачен процес кой, какво и на кого дължи по даден договор. И след това чрез възможностите за принуда държавата помага на редовната страна да събере дължимото от неизправния длъжник. Интересът на предприемача, който разбира се не търси начин да измами или открадне, е защитата на договорите да се разпростира върху всички субекти (т.е. да има равенство пред закона) и тя да бъде бърза, евтина и своевременна. Съответно несигурността произтича от това, че по различни причини в бъдещ момент някой може да бъде "освободен" от задължението да изпълни обещанията си. Например, всеки предприемач в България (а и на много други места по света) знае, че е много трудно, ако не и невъзможно, да събере принудително плащане от държавен орган, ако той откаже да плати доброволно за извършена услуга или доставка. По подобен начин съдилищата отказват или бавят процедури, чрез които някой кредитор се опитва да събере дължимото по договор от някое "специално" предприятие, което се поддържа по политически причини. Скоростта на процедурата е от очевидно значение, тъй като 1 лев днес не се равнява на 1 лев след 3 години. Правителствата, макар в добрия случай да не се месят в работата на съда, могат да оказват значително влияние върху процедурата по защита на договорите. Например, ако нов закон създаде допълнителна работа на гражданските съдилища, очевидно при непроменен състав и процедура съдиите няма да могат да се справят с всички дела за същото време, както преди реформата. Така че във всеки един момент предприемачът не може да е сигурен, че след една или две години правителството няма да създаде такива закони и регулации, например относно пенсии, пазар на труда или земеделски земи, които да забавят търговското правораздаване в неопределима степен.

По-голямата несигурност относно изпълнението на договорите и защитата на правата на кредиторите създава няколко модела на поведение:

1/ Скъсява хоризонта на планиране. Ползата от формалните договори е в това, че позволяват разходите и ползите от едно стопанско начинание да се разминават във времето, т.е. даден стопански ресурс се употребява сега, а се плаща след определен период от време. Някой от участниците се отказва от потребление сега заради обещанието да получи възможност за потребление в бъдеще. Ако няма надеждна гаранция такива обещания да се изпълняват, просто хората спират да ги правят.

2/ Стопанските отношения се ограничават до кръга на личните познати и доверените партньори на предприемача. Това значително намалява възможностите за разширяване на пазара с всички произтичащи от това последствия за ефективността и добавянето на стойност.

3/ Стратегията на измамата и грабежа започва да измества стратегията на състезание за доброволния избор на потребителите. С други думи, ако всички очакват измамниците да остават ненаказани, а дълговете - опрощавани, много повече хора ще се опитват да правят именно това - да не спазват договорите, ограбвайки другата страна по договора.

5.2. Намеса в цените и начинът на правене на бизнес. Макар по същество тези два вида държавна намеса да са вид ограничаване на правото на частна собственост, те заслужават няколко думи отделно. Намесата в определянето на цените е на практика задължение за предприемачите и потребителите да извършват сделки при определените от правителството цени, или да се въздържат изобщо от размяна. Основната роля на цените е да създават и пренасят информация за търсенето и предлагането на различни стоки и услуги; нарушавайки тази функция, естественият ефект е промяна в стимулите за отделните участници на пазара, дефицити и излишъци, и в крайна сметка - намаляване на благосъстоянието. По-долу посочваме най-честите "аргументации" за регулиране на цените, които могат да служат за "предсказване" на риска от бъдещи такива:

А/ "Защита на бедните". Този аргумент предизвиква фиксирането на цени, по-ниски от пазарните, за да могат "бедните" да потребяват повече от дадена стока или услуга. Може да се каже, че подобна форма на "социална политика" е почти изоставена в България; единственото по-важно изключение са цените на лекарствата, и донякъде - цените на енергоносителите (за тях - виж по-долу). Рисковете от бъдещо регулиране на цените, което потенциално засяга всички стоки за масово потребление, са видими в реториката на политическите партии. Когато последните, и най-вече тази, която се очаква да спечели мнозинство в бъдещ парламент, основават програмите си на разбирането за противопоставяне "бедни-богати", обявяват предприемачите за грабители на гражданите (народа). Когато в речника се появят думите "спекуланти", "чорбаджии", "ограбване", "експлоатация" и други подобни, вероятността от намеса в цените е висока. Пример от близкото минало е управлението на БСП 1994-1996 г., когато делът в потребителската кошница на стоките и услугите с фиксирани от правителството цени се увеличава от 19% до 52%.

Б/ "Монополно положение". Това е класически аргумент за държавна намеса на пазара - ако няма конкуренция между производителите, тогава потребителите ще бъдат "изнудени" да купят стоките и услугите на изключително високи цени. Важно е обаче да се прави разграничение между двете разбирания за това що е монопол. Монопол има, когато държавата е ограничила достъпа до даден пазар; примери са държавните предприятия във водоснабдяването, топлофикацията, преноса на газ и електричество, телекомуникациите, пощите и други, често наричани "естествени монополи" ( дори и след приватизацията най-вероятно ще останат такива). В този смисъл, въпросните предприятия действително могат да поискат каквато и да е цена за продукта си, и потребителят не може да избере друг доставчик заради законовия монопол на предприятието. Другата употреба на понятието "монопол" е свързана с размера на даден производител, или с неговия пазарен дял. Пазарният дял на един (или група) предприемач може да служи за аргументация на фиксирани минимални, така и за фиксирани максимални цени. Ако в дадена политическа ситуация са по-активни потребителите на неговия продукт, те ще се опитат да убедят правителството да наложи максимална цена; ако по-активни са конкурентни производители, те ще настояват за минимални цени, като защита от "дъмпинг". В обществения речник, обичайно предхождащ действия по регулиране на цените, се включват понятията "провал на пазара", "злоупотреба", "изнудване", "задушаване на конкурентите", "контрол на пазара" и други подобни.

В/ Защита на определени професии или бизнес отрасли. Когато една професия или занаят получат значимо политическо влияние, много често те използват това за фиксиране на минимални цени. Такива примери от България и чужбина са адвокатите, лекарите, зъболекарите, архитектите и прочие. Аргументацията за подобно фиксиране на цените е основана на твърдението, че точно въпросната професия е много специална, и съответно упражняващите я трябва да получават определено минимално заплащане за усилията си. Когато подобна логика се отнесе към вид стопанска дейност - например селско стопанство - аргументите включват защита от дъмпинг (включително от чужбина) и дългосрочно "значение" на отрасъла. С тази обосновка е относително трудно да се фиксират цените пряко; действията най-вече са чрез държавни поръчки на минимални цени, минимални експортни цени и др. под.

Намесата в начините на правене на бизнес включват следните по-често срещани инструменти:

А/ Регулиране на достъпа до пазара. В него се включват т.нар. "лицензионни" и "разрешителни" режими, който са форма на предварителен административен контрол над желаещите да започнат бизнес. Основният аргумент за наличието на такива режими е защита на здравето, живота, сигурността, безопасността на гражданите. Рядко целите са фискални - например такива са режимите за продажба на алкохол и цигари, с които администрацията следи кой и къде продава. Много често обаче регулациите създават ограничения за правенето на бизнес, нямащи нищо общо със закрилата на гражданите от измами или вреди. Като цяло, нови режими се създават след създаване на нови органи на администрацията, и/или след обществена кампания с реторика, включваща "ред на пазара", "хаос на пазара", "фирми-менте", "нелегална търговия", "особен вид дейност" и други подобни.

Б/ Задължителни стандарти. По същество, това е ограничение на свободата да се извършва дейността и да се създават продукти според собственото виждане на предприемача. Тенденцията през последните години в европейското законодателство е стандартите да са доброволни, а вместо тях да се въвеждат задължителни минимални изисквания към продуктите. Аргументите са много сходни с тези при режимите за достъп до пазара; основният аргумент все пак е предпазване на потребителите от "опасни" продукти. Въвеждането на нови (по-ограничителни) изисквания следва реторика, използваща понятия като "стоки-убийци", "стоки - менте", "гарантиране на здравето", "доказано качество" и т.н.

В/ Ограничения в договорите. По-конкретно, правителството предписва задължителни изисквания към вида и начина за предлагане на продуктите. Такива случаи са т.нар. "секторни закони", например закон за застраховането, за банките, за туризма и т.н., с които държавата определя какво представлява съответната дейност, какви задължителни условия трябва да изпълняват офертите и договорите, как трябва да се извършва услугата, и прочие. Тази намеса е основана на разбирането, че правителството и/или група "експерти" знаят най-добре как трябва да се извърши определена дейност (например - набиране на депозити и даване на кредити, т.е. банкерство), и поради това този "модел" трябва да се наложи на всички участници на пазара. Рискът от подобна регулация е най-опасен сред изброените по-горе; няма граници на възможните ограничения и правила, които могат да възникнат при създаването на регулацията. Общата тенденция е такива регламенти да се приемат при нарастване на въжделенията и настроенията за централно планиране, те отразяват всеобщо недоверие към свободната инициатива, към отговорността и пазара. Затова е трудно да се даде предварителна оценка на вероятността подобни ограничения да се случат.

В заключение, редно е да споменем, че макар предприемачите винаги да действат в среда на неизвестност, те почти никога не желаят целенасочено да приемат риск. С други думи, предприемачът може и да приеме факта, че сигурна печалба няма, но много трудно може да бъде убеден да поеме осъзнат и предвидим риск от загуба. Така в страни, където рискът от политическа намеса на пазара е голям, стимулите за правене на бизнес са ниски. Още повече, че паметта на пазарните участници е дълга - политическите рискове от десетилетия назад могат да повлияят на предприемаческото решение за следващия ден.

<< Назад - - -46 - - - Напред >>