Добавената стойност и доброволната размяна: играта с положителна сума

Във филма Завръщане в бъдещето главният герой с помощта на машина на времето се връща от 1985 г. обратно в далечната за него 1955 година. Случайно попаднал 30 години назад във времето, той се оказва в един бар, където си поръчва диетично Пепси, което на английски е прието да се нарича Pepsi Free. Барманът раздразнено му обяснява, че няма безплатни неща в неговото заведение (free означава и безплатен), като очевидно не разбира за какъв продукт става дума.

Почти същото ми се случи на мен - с разликата, че не смених времето, а пропътувах около 80 км. на юг от Пловдив. В едно от заведенията в живописния Смолян поисках Кола Лайт, което събуди голямо учудване у сервитьорите. Те просто не бяха чували за подобен продукт и сигурно биха били изненадани, че изобщо съществуват такива нужди у потребителите.

Именно за знанието за потребителските нужди и за това как те да бъдат задоволени става дума в икономиката като теория, както и в този сборник. Знанието разделя времето на отдалечено и близко, точно както прави това с пространството. То разделя хората на търсещи и чакащи или с други думи - на предприемачи и всички останали. Откриването на ново знание създава печалба за някои предприемачи; това е най-очевидното проявление на самото откритие.

Не толкова очевидното е, че откритието създава условия за добавяне на повече стойност въобще в икономиката. Новото знание, освен печалба за откривателя, носи повече полезност за потребителите, както и повече шансове за печалба на другите предприемачи.

***

Причина за добавената стойност е откритието. Пречките пред добавянето на стойност са пречките пред размяната

Откритието създава възможност за добавяне на стойност. Това е предприемаческото откритие, че някой има нужда от нещо; нещо би донесло стойност на някого; и следователно някой би платил за нещо. Това откритие е комбинирано от предприемача със знанието, че той може да създаде този продукт с по-малко разход, отколкото стойност би донесъл на потребителя. Повече стойност за потребителя (следователно повече очакван приход от продажбата) отколкото разход за производството означава очаквана печалба - единственото условие за предприемаческото усилие.

Най-лесно може да бъде описан процесът на добавяне на стойност чрез търговията на далечни разстояния. Очевидно транспортирането на една стока надалеч означава, че тя ще струва по-скъпо на този, който я потребява надалеч. Но, за да е готов той да плати по-висока цена за нея, тази стока трябва да му носи повече стойност (сравнението е с цената и стойността за потребителя на близко разстояние). Предприемачът, който открие тази готовност у далечния потребител, ще може да спечели от тази готовност и освен това ще създаде повече стойност чрез тази размяна. С други думи, като я доставя до далечния потребител, предприемачът добавя стойност към стойността на тази стока.

Ето как става това в един стилизиран пример: тук един тон сол струва $100, а там той струва $130. Тук потребителите са готови да платят $100, а там - $130. Транспортирането струва $10 на тон. Следователно всеки човек, който счита че $20 на тон покриват разходите му по това посредничество, има стимул да се захване с тази търговия. Когато някой започне да търгува между "тук" и "там", той добавя $30 стойност към стойността на един тон сол при вариант без търговия.

Може да мислим за транспортните разходи като за топенето на айсберг, който се придвижва от едно място на друго. Онази част, която се стопи по пътя, са транспортните разходи. В нашия пример със солта, това означава следното: за потребителя там един тон сол е синоним на $130 долара, а за пазара тук $130 означават 1.3 т сол; някой качва тези $130 или 1.3 т сол на кораб тук и ги праща на път за там; екипажът на кораба взима за себе си 100 кг, а търговецът - 200 кг.; така там стигат отново $130, но вече 1 т сол, т.е. "айсбергът" се е стопил с 300 килограма.

Концепцията за "топенето на айсберга" ни помага да осъзнаем, че откритието е причина за повечето стойност, а не разстоянието, както все още вярват някои. Когато някой е отрил, че нещо може да бъде продадено по-скъпо на друго място, транспортните разходи трябва да са по-малко от общата добавена стойност от това откритие, за да бъде извършена размяната. Така, когато превозът се случи, транспортиращата фирма взима част от добавената стойност от това откритие. Ако откритието го нямаше, нямаше да спечели и този, който транспортира.

Но понякога хората смятат, че самото разстояние е причината за добавянето на стойност и те твърдят, че съкращаването на разстоянието прави възможно добавянето на по-малко стойност от преди. В същия дух те твърдят, че изобщо премахването на пречките пред размяната (една от които е разстоянието) е причина за загуба на стойност. Те вярват, че пречките пред размяната могат да бъдат причина за добавянето на стойност. Ето как звучат техните аргументи: ако една река може да бъде прекосена само с лодка, има условия за транспортен бизнес и ще се появят лодкари, които да предлагат тази услуга; когато бъде построен мост, техният бизнес ще изчезне и следователно ще изчезне стойността, която те са добавяли преди да има мост.

Твърдението, че пречката пред размяната може да е причина за добавянето на стойност, е лишено от логика. Като използваме примера с реката, лодките и моста, лесно може да разберем защо е така. Хората ценят това, че могат да се придвижат до отсрещния бряг; те са готови да платят за това определена цена и това доказва, че те разбират достигането до другия бряг като добавяне на стойност. Тази стойност е една и съща за тях независимо от начина, по който стигат до там. Ако плащат за това на лодкар, те споделят част от тази стойност с лодкаря и сключват тази сделка, точно защото е изгодно за тях. Ако стигат до другия бряг без да плащат на лодкар, стойността отново е същата, само че не я споделят. Казано накратко, пречките не могат да създават стойност, но често водят до споделяне на стойността.

Разбира се, ако пречките пред размяната можеха да бъдат причина за създаването на стойност, тогава би било рационално хората да се занимават със създаването на множество пречки и да се регистрира непрекъснат ръст на добавената стойност и доходите на хората. Представете си свят, в който всеки се занимава с измислянето и налагането на различни пречки пред размяната. Това със сигурност е свят без добавена стойност, което показва колко несъстоятелно е твърдението, че пречките са причина за добавена стойност.

Все пак има хора, които наистина се занимават с това да измислят и налагат пречки пред размяната. Най-често това е практика, която изисква държавната принуда, т.е. административното налагане на пречки пред размяната. Така правителствата по света непрестанно се занимават с неща като мита и квоти за вносните стоки, държавни разрешения за отделни видове бизнес, държавно гарантирани монополи, субсидиране на неконкурентни фирми; в действителност това е огромен списък от ограничения пред свободното правене на бизнес и размяната. Стимулът за хората, които създават пречки, се състои в това, че пречките може да не създават условия за добавяне на стойност, но те най-често налагат на някои да споделят стойността с други. С други думи, административните пречки пред търговията създават привилегирована позиция за някои, следователно преразпределят стойност или доход от една група хора към друга.

Ето един пример как наложените от държавата пречки преразпределят стойност и доход. Правителството налага вносни мита върху вноса на торове. Това мито е класически пример за изкуствена пречка пред размяната; за някои чужди производители няма изгода да влизат на вътрешния пазар при наложените по-високи разходи. По-високите вътрешни цени на тора не правят стойността от един тон тор по-голяма. Те просто карат земеделските производители да споделят част от стойността с местните торови заводи. Може да се получи и друго: земеделската продукция става по-скъпа; така вече и крайните потребители на, да речем, домати споделят своята стойност с местните торови заводи. Вероятно ще се наложи и други да споделят стойността си с торовите заводи под протекция, като например производителите на консерви и техните потребители. Привилегията, от която се ползват в този пример местните производители на тор, създава печалба за тях. Това е печалба, която е създадена с помощта на държавната принуда, а не чрез предприемаческото откритие. Този вид печалба не участва в общото създаване на стойност в икономиката; той е преразпределена вече създадена стойност.

Когато някои използват държавната принуда, за да наложат пречки пред размяната, трябва да имаме предвид и още нещо. Ограничавайки размяната, правителството преразпределя вече създаден доход. В същото време самото преразпределяне струва пари, т.е. не цялата част от отнетия доход стига до привилегированата група; част от преразпределения доход остава в държавната администрация. Нещо повече, преразпределението убива част от стимулите за създаване на стойност. В горния случай с митата това са стимулите за част от земеделските производители, които не могат да реализират печалба при по-високата цена на тора.

Примерът с реката, лодките и моста изглежда по същия начин, ако държавата реши да предпазва лодкарския бранш. Тогава тя разрушава моста (действие, което е идентично на налагане на мита) и убива част от стимулите за прекосяване на реката. Унищожените стимули ни показват, че изкуствените пречки пред размяната са основата на игра с отрицателна сума; тогава те разрушават възможности за добавяне на стойност. Това е фундаменталната разлика между добавянето на стойност чрез доброволната размяна и "добавянето" на стойност за привилегирована група чрез държавната принуда. Доброволната размяна е игра с положителна сума: от нея печелят и този, който продава, и този, който купува. Привилегированият доход, резултат от държавните пречки пред размяната, прави някой по-богат за сметка на друг, а общата добавена стойност и доход намаляват.

Стойността се създава при доброволната размяна. Хората участват в размяната, защото очакват да подобрят положението си. В една сделка и двете страни очакват да спечелят от размяната и именно затова се случва сделката. Купувачът вижда повече стойност в това, което купува, в сравнение с парите, които дава за него. За продавача парите или това, което ще купи с тях, носят повече стойност отколкото това, което той продава. Затова размяната е една игра с положителна сума: сборът от печалбата за двете страни е положителен. Тази положителна сума е добавената в сделката стойност.

Концепцията за положителната сума става още по-ясна, когато съпоставим сумите в играта на доброволната размяна (1) и играта на преразпределение чрез държавна принуда(2). В (1) събираме две печалби, защото и двете страни очакват да спечелят, следователно получаваме положителен резултат. В (2) събираме една печалба и една или повече загуби; печели привилегированата група, а губят всички останали. Заради намалените стимули за създаване на стойност в (2) общият резултат най-често е отрицателен.

Ако се абстрахираме от посредничеството на парите в размяната, виждаме, че хората разменят стоки и услуги, които са произвели със своя труд. В този смисъл размяната е преди всички размяна на труд срещу труд, на усилие срещу усилие. Решението на човек да положи усилие, за да добави стойност, е предприемаческо решение. То е стремеж да бъдат открити нуждите на останалите участници в размяната, както и евтини начини за тяхното задоволяване. Откритието на начини за добавяне на стойност е целта на предприемача. Затова добавената стойност е продукт на предприемаческо усилие, на откритието и на доброволната размяна. Добавената стойност не е нещо външно и независимо от предприемачите; тя не е продукт на правителствена политика или на някакви природни сили. Тя е резултат от знанието и усилието на участниците в размяната.

Добавената стойност е продукт на човешкото усилие, знание и стремеж към откритие. Тя не е и не може да бъде резултат от нещо друго освен от човешкото действие. В разрез с това виждане за създаването на стойност повечето учебници по икономика представят няколко източника на стойността; те най-често ги наричат производствени фактори и ги разделят на три групи: труд, земя и капитал. С други думи, според конвенционалната теория на икономиката добавената стойност е резултат както на човешкото усилие, така и на някакви други фактори или т.н. ресурси. Само че ресурсите нямат никакъв смисъл без човешкото знание; те не могат да служат за нещо без предприемаческото решение да бъдат използвани по определен начин. Казано по-точно, ресурсите са единствено онова, за което хората знаят, че могат да използват в добавянето на стойност. Ресурс не може да бъде нещо, което няма никакво приложение при задоволяването на потребителските нужди. Нефтът не е бил ресурс по време на Римската империя, защото тогава никой не е имал знанието какво може да прави с него. Същото важи са веществата, които сега се използват при производството на ядрена енергия. Разбира се, че човек използва в голяма степен природата, също както използва голите си ръце, за създаването на стойност. Но причината за добавената стойност не лежи в природните дадености, а в предприемаческото усилие. Да твърдим, че ресурсите добавят стойност е все едно да смятаме, че картините на Ван Гог са продукт на неговите бои!

За да стане докрай ясно, че източникът на добавената стойност е единствено човекът, а не някакви природни сили или ресурси, ето два красноречиви примера от стопанската история. Холандските градове, непосредствено след освобождаването от Испанската корона в началото на 18-и век, претърпяват забележителен икономически растеж. Без да населяват територии богати на някакви природни блага - точно обратното, извоюването на холандските земи от морето е едно от големите изпитания за хората там - жителите на свободните нидерландски градове успяват бързо да постигнат просперитет. Предприемчивостта на свободните холандци и свободната търговия с останалата част на Европа е основата на този просперитет.

Подобно доказателство предоставя и историята на Рокфелер и Standard Oil от края на 19 век в САЩ. Това е време, когато преработването на петрол става вид бизнес именно заради усилията на отделни предприемачи. По-успешните сред тях успяват да открият начини за по-евтиното добиване и рафиниране на нефта. Те успяват да намалят цената на петролните горива - и по-специално на керосина, който е особено популярен по това време - и да направят използването им достъпно почти за всеки американец. Standard Oil намалява цената на керосина над 4 пъти през периода 1870 - 1897 година. Компанията успява да снижи разходите за рафиниране на нефт около 7 пъти за периода 1870 - 1885 година. С други думи, суровият петрол, който днес се счита за основен енергоносител, би бил безсмислен без усилието и знанието на предприемачите. Наличието на петрол само по себе си не може да е причина за добавянето на стойност или за богатството на определени хора. Причината е откритието как да се произвеждат евтини горива от него; причина са предприемачите, които са рискували първи да потърсят това знание.

Тъй като хората успяват да добавят стойност, единствено когато участват в доброволната размяна, има значение дали е трудно или лесно да се извърши сделката. Има значение дали е лесно да се намери човек, който да купи, това което някой предлага; дали е вероятно той да се окаже измамник и да не изпълни своята част от договора; дали дадената сделка попада под забраната на формалните правила. Казано накратко, разходите за сключване на сделката (или транзакционните разходи) влияят върху честотата и количеството на определени сделки и следователно върху добавената стойност, която създават участниците в тях. Въпреки че разходите по сделките не са във фокуса на тази глава, обръщаме внимание на значението, което те имат за процеса на добавяне на стойност.

...

Няколко открити въпроса за бъдеща дискусия:

Възможно ли е да се измери добавената стойност? Какво означава индикаторът брутна добавена стойност, който отчитат официалните статистики по света? Как нарастването на този индикатор или на брутния вътрешен продукт може да измери нарастването на богатството и просперитета? Може ли да бъде измерена предприемаческата енергия, стремеж и въображение? Какво изобщо има смисъл да се мери в макроикономиката?