Част втора: ПОТЕНЦИАЛНИ ПРИВЪРЖЕНИЦИ

Глава пета: БЕДНИТЕ

СВОБОДНИТЕ БЕДНИ

26

Робите са бедни. Въпреки това там, където робството е широко разпространено и отдавна утвърдено, вероятността за възникване на масово движение е твърде малка. Абсолютното равенство между робите, интимният характер на съвместния живот в общежитията за роби правят невъзможна индивидуалната фрустрация. В общество, където робството е институционализирано, размирници са новопоробените или освободените роби. При последните в основата на тяхното недоволство е бремето на свободата.

Свободата задълбочава фрустрацията поне толкова, колкото я смекчава. Свободата на избора хвърля цялата вина при евентуален неуспех или провал върху плещите на самия индивид. И доколкото свободата увеличава възможностите за опити, дотолкова тя неизбежно умножава провалите и засилва фрустрацията. Същевременно свободата намалява фрустрацията като предлага палиативи за действие, движение, промяна и протест.

Ако човек няма необходимите качества, за да стане някакъв, да постигне нещо, свободата е тягостно бреме. Каква е ползата от свободния избор, ако личността не е способна за нищо? Ние се присъединяваме към масовите движения, за да избегнем индивидуалната отговорност, или, по думите на един пламенен млад нацист, "да бъдем свободни от свободата (1)." Твърдението на редовите нацисти, че не са отговорни за всички чудовищни дела, които са извършили, не е само и единствено лицемерие. Те са се чувствали измамени и оклеветени, когато са били принудени да споделят отговорността за изпълняваните от тях заповеди. Нали са се присъединили към нацисткото движение точно за това - за да бъдат освободени от отговорност?

Изглежда най-благодатната почва за разпространение на масови движения е обществото със значителна свобода, в което обаче липсват палиативи на фрустрацията. Точно поради факта, че френските селяни през XVIII век, за разлика от германските и австрийските, не са вече роби и притежават земя, те са и по-възприемчиви към възванията на френската революция. Нито пък щеше да има болшевишка революция, ако руският селянин не беше свободен в продължение на повече от едно поколение и ако не беше опитал вкуса на частната собственост върху земята.

27

Дори масовите движения, които възникват в името на свободата и срещу потисничеството, не могат да оценят индивидуалната свобода в момента, когато тя се появи. Тъй като масовото движение е заето с отчаяна борба с преобладаващия обществен ред или трябва да се защитава срещу враговете отвътре и отвън, негова първа грижа е единството и саможертвата, което от своя страна изисква отказ от индивидуалната воля, мнение и интереси. Според Робеспиер, революционното управление е "деспотизмът на свободата срещу тиранията(2)."

Важното е, че като забравя или отлага индивидуалните свободи, активното масово движение не противоречи на стремежите на най-фанатизираните си привърженици, фанатиците, отбелязва Ренан, се страхуват повече от свободата, отколкото от преследване(3). Вярно е, че привържениците на едно утвърждаващо се масово движение имат силното чувство за освобождаване, независимо от това, че живеят и действат в атмосфера на стриктно придържане към догми и команди. Това усещане за свобода идва от възможността да се избяга от бремето, страховете и безнадеждността на едно несъстоятелно човешко съществуване. Именно това бягство се възприема от хората като избавление и спасение. Преживяното в извършваните грандиозни промени също придава чувство за свобода, независимо от това, че те стават в рамките на стриктна дисциплина. Едва когато движението е преминало своя активен стадий и се е утвърдило в структура от стабилни институции, има вероятност да се появят и индивидуалните свободи. Колкото по-кратка е активната фаза, толкова по-вероятно е самото движение, а не неговия край, да създаде условия за възникването на индивидуални свободи. Това е толкова по-впечатляващо, колкото по-тиранична е системата, срината от масовото движение.

28

Онези, които смятат своя живот за съсипан и преминал напразно, мечтаят за равенство и братство повече, отколкото за свобода. Ако те настойчиво искат свобода, то е, за да постигнат уравняване и еднообразие. Страстта към равенство е отчасти стремеж към анонимност: да бъдеш един от многото конци в туниката; конец, който не се различава от другите(4). Тогава никой не може да те посочи, да те съпостави с другите и да покаже твоята малоценност.

Онези, които най-шумно плачат за свобода, често се чувстват най-малко щастливи в едно свободно общество, фрустрираните, потиснатите от собствените си недостатъци хора обвиняват за своите провали съществуващите ограничения. В действителност тяхното съкровено желание е да дойде краят на "свободата за всички". Те искат да премахнат свободната конкуренция и постоянните изпитания, на които е подложен всеки индивид в свободното общество.

29

Там, където свободата е реалност, масите се стремят към равенство. Там, където има равенство, към свобода се стреми едно малцинство.

Равенството без свобода създава по-стабилна социална структура, отколкото свободата без равенство.

(1) I. A. R. Wylie, "The Quest of Our Lives", Reader's Digest, May 1848, p. 2.

(2) Crane Brinton, A Decade of Revolution (New York: Harper & Brothers, 1934), p. 161.

(3) Ernest Renan, The Hibbert Lectures, 1880 (London: Williams and Norgate, 1898), Preface.

(4) Epictetus, Discourses, Book I, Chapter 2.