Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

МАСОВИТЕ ДВИЖЕНИЯ И АРМИЯТА

64

Добре е на това място, преди да сме изчерпили темата за саможертвата, да хвърлим поглед и към сходството и разликата между масовите движения и армията - проблем, който вече бе засегнат бегло в параграфи 35 и 47.

Приликите са много: и масовите движения, и армиите са колективни организми; и двете лишават индивида от неговата самостоятелност и индивидуалност; и двете изискват саможертва, безпрекословно подчинение и всеотдайна преданост; и двете активно използват вживяването внушени вярвания, за да стимулират дръзки, рисковани и обединени действия (виж параграф 47); и двете могат да предоставят подслон за фрустрираните, които не понасят автономното съществуване. Една военна организация от рода на Чуждестранния легион привлича много от типовете хора, които обикновено бързат да се присъединят към всяко ново движение. Вярно е също така, че офицерът по набора на доброволци за армията, комунистическият агитатор и мисионерът често едновременно ловят шарани в клоаките на съмнителните квартали.

Но различията са фундаментални: една армия не задоволява потребност от нов начин на живот; тя не е път към спасението. Наистина тя може да бъде използвана като тояга в ръцете на онзи, който с принуда налага нов начин на живот и "убеждаване" на несъгласните. Но армията е преди всичко инструмент за запазване или укрепване на установения ред - независимо стар или нов. Тя е временен орган, който може да бъде събран или разпуснат по желание. От друга страна, масовото движение като че ли е оръдие на вечността и онези, които се присъединяват към него, правят това за цял живот. Бившият войник е ветеран, дори герой; бившият вярващ е ренегат. Армията е средство за поддържане, опазване и развитие на настоящето. Масовото движение идва, за да го разруши. Неговата основна грижа е бъдещето. От това то черпи своята жизненост и сила. Когато едно движение започва да се интересува от настоящето, това означава, че то вече се е утвърдило. Тогава то престава да бъде движение и се превръща в институционализирана организация - църква, правителство или армия (от войници или работници). Народната армия, която често е крайният продукт на едно масово движение, запазва много от неговите трикове - догмагичното каноническо пустословие, лозунгите и свещените символи; но подобно на всяка друга армия тя запазва своята цялост по-скоро с помощта на един отмерен и бездушен механизъм на внушение, солидарност и принуда, отколкото с вяра и ентусиазъм. Тя скоро губи аскетичността и екзалтацията на свещената конгрегация и демонстрира онази необуздана пристрастност към радостите на настоящето, която е характерна за всички армии.

Като инструмент на настоящето армията се занимава предимно с това, което е възможно. Нейните водачи не разчитат на чудеса. Даже когато са въодушевени от пламенна вяра, те са склонни към компромиси. Те си дават сметка за възможността от поражение и знаят как да отстъпят и дори да капитулират. От друга страна, водачите на масовите движения изпитват непреодолима омраза и презрение към настоящето - към всички негови упорити, сложни и объркани факти и събития, дори онези, отнасящи се до географията и климата. Те се уповават на чудесата. Омразата им към настоящето (техният нихилизъм) се разкрива напълно, когато ситуацията стане отчайваща. Те унищожават своята страна и народ, но не се предават.

Духът на саможертва в армията се засилва от съзнанието за дълго внушаваните вярвания, духа на солидарност, строевата подготовка, безпрекословната вяра в началника, изискванията за воинска чест, стремежа към приключения и слава. Тези фактори, за разлика от онези, използвани от масовите движения, нямат нищо общо с осъждането на настоящето и бягството от нежеланото Аз. Следователно те могат да се проявят и в една по-спокойна атмосфера. Фанатичният войник по-скоро е фанатик, станал войник, а не обратното. Духът на саможертва в армията е изразен най-благородно в думите на Сарпедон, отправени към Главк преди щурма на гръцкия лагер: "О, приятелю мой, ако можехме да избягаме от старостта и смъртта, като напуснем тази война, нямаше да се бия тук в първите редици; но сега, след като ни грозят хиляди различни начини да умрем и не можем да се предпазим от тях, нека нападаме и прославим други мъже или да спечелим слава за себе си." (1)

Най-поразителната разлика между масовото движение и армията е в отношението им към масите и тълпата. Дьо Токвил отбелязва, че военните са "хората, които най-лесно губят главите си и общо взето се показват най-слаби в дни на революция." (2) За типичния военачалник масите са това, в което би се превърнала неговата армия, ако се разпадне. Той има по-ясна представа за непостоянството на тълпата и нейната склонност към анархия, отколкото за готовността й за саможертва. За него тя е зловредният краен продукт от разпадането на колективния организъм, а не суровият материал за изграждането на един нов свят. Отношението му към тълпата е смесица от страх и презрение. Той знае как да я усмири, а не как да я спечели. От друга страна водачите на масовите движения - от Мойсей до Хитлер, черпят своето вдъхновение от морето обърнати към тях лица, а ревът на тълпата звучи като глас божи в ушите им. Те виждат в краката си една неудържима сила -сила, която само те могат да обуздаят и подчинят. И с тази сила ще пометат империи и армии и цялото могъщо настояще. Тълпата за тях е оная "дълбина", от която, подобно на Господ в деня на Сътворението, ще създадат нов свят.

(1) Омир, Илиада.

(2) Alexis de Tocqueville, Recollections (New York: Macmillan Company, 1896), p. 52.