Част трета: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ И САМОЖЕРТВА

Глава тринадесета: ФАКТОРИ, НАСЪРЧАВАЩИ САМОЖЕРТВАТА

ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ С КОЛЕКТИВНОТО ЦЯЛО

44

За да узрее един човек за саможертва, той трябва да бъде лишен от своята индивидуалност и уникалност. Той трябва да престане да бъде Джордж, Ханс, Иван или Тадао - един човешки атом, чието съществуване се ограничава между раждането и смъртта. Най-драстичният начин за постигане на това е пълното поглъщане на индивида в един колективен организъм. Напълно асимилираният индивид не гледа на себе си и на другите като на човешки същества. Запитан кой е, той без да се замисля отговаря, че е германец, руснак, японец, християнин, мюсюлманин, член на някакво племе или фамилия. Неговата съдба няма никакъв смисъл и ценност извън колективния организъм, към който принадлежи. И докато е жив този организъм, отделният, съставящ го човек, фактически не може да умре.

За един напълно лишен от чувство за принадлежност човек само животът в неговия най-елементарен биологичен смисъл има значение. Това е единствената реалност в безкрайността на небитието и той се вкопчва за нея с безсрамно отчаяние. Достоевски описва това състояние на духа в "Престъпление и наказание" (Част II, глава 4). Студентът Разколников блуждае като в делириум по улиците на Санкт Петербург. Преди няколко дни той е убил с брадва две старици. Чувства се скъсал с човешкия род. Минавайки през квартала с публични домове, той размишлява, че "ако човек трябваше да живее на ръба на някоя висока скала, където има място само за него, заобиколен от пропастта на океана, от вечния мрак, вечната самота, вечния ураган, ако той трябваше да продължава да стои така върху един аршин пространство през целия си живот, хиляда години, вечност, все пак би било по-добре да живее така, отколкото да умре веднага. Само да живее, да живее, да живее! Живот, какъвто и да е!"

Индивидуалната обособеност трябва да бъде напълно заличена. Във всеки акт, колкото и прозрачен да е той, индивидът трябва чрез някакъв ритуал да асоциира себе си с паството, племето, партията и пр. Неговите радости и скърби, гордост и увереност трябва да извират от успехите и възможностите на групата, а не от личните му перспективи и способности. И преди всичко той никога не трябва да се чувства сам. Дори захвърлен на пустинен остров, той трябва да чувства, че е под зорките очи на групата. Изключването от групата за него трябва да е равносилно на смърт.

Това несъмнено е примитивно състояние на битието и неговите най-съвършени примери се откриват сред първобитните племена. Масовите движения се стремят да се приближат към това примитивно съвършенство и твърдението, че антииндивидуалистичните им пристрастия са регрес към първобитното, съвсем не са плод на болното ни въображение.

45

Способността да устоиш на насилието и принудата произтича частично от отъждествяването на индивида с някаква група. Хората, които се оказват най-издръжливи в нацистките концентрационни лагери, са онези, които се чувстват членове на единна партия (комунистите), църква (проповедниците и свещениците), или тясно сплотена национална група, докато в същото време индивидуалистите, независимо от тяхната националност, биват пречупени от лагерната система.

Западноевропейският евреин се оказва най-без-защитен. Отхвърлен от неевреите (дори в концентрационните лагери), прекъснал жизнените си връзки с еврейската община, той се изправя пред своя мъчител сам, забравен от цялото човечество. Сега си даваме сметка, че гетото през средновековието е било за евреите повече крепост, отколкото затвор. Без чувството за абсолютно единство и обособеност, което гетото им дава, те не биха могли да запазят духа си и да издържат насилието и униженията на тези тъмни векове. Но когато средновековието отново споходи за едно десетилетие нашия век, то заварва евреина без старата му крепост и го смазва.

Неизбежното заключение изглежда е, че когато индивидът е изправен пред заплахата от мъчение или унищожение, той не може да разчита на собствената си индивидуалност. Неговият единствен източник на сила и твърдост е да не бъде самият себе си, а да е част от нещо могъщо, славно и несъкрушимо. Вярата тук е преди всичко въпрос на отъждествяване; процес, в който личността се отказва от себе си и става част от нещо велико и безсмъртно. Вярата в човечеството, в бъдещите поколения, в съдбовната предопределеност на своята религия, нация, раса, партия или семейството - не е ли тя визуализация на това велико и безсмъртно, към което прикрепваме собственото си Аз, обречено на унищожаване?

Има нещо ужасяващо в осъзнаването на факта, че съвременните тоталитарни водачи, откривайки този източник на отчаяно мъжество и смелост, го използват не само за да укрепят духа на своите последователи, но и да сломят своите противници. При чистката на старите болшевишки вождове Сталин успява да превърне гордите и смели мъже в раболепни страхливци, като ги лишава от всякаква възможност да се отъждествяват както с партията, на която са служили през целия си живот, така и с руските народните маси. Тези стари болшевики отдавна са скъсали с човечеството извън Русия. Те изпитваха безгранично презрение към миналото и историята, която все още може да се твори в капиталистическия свят. Те са се отрекли от Бога. За тях не съществува нито минало, нито бъдеще, нито памет, нито слава извън пределите на свещена Русия и комунистическата партия, но и двете се оказват изцяло и безвъзвратно в ръцете на Сталин. По думите на Бухарин те се чувстваха "изолирани от всичко, което съставя същността на живота." Затова те се признаха за виновни и се покаяха. Със смирението и унижението си пред братството на вярващите, те излизат от собствената си изолация. Така те се причестяват и възстановяват духовната си връзка с вечното цяло като се самообругават, самообвиняват в чудовищни и невероятни престъпления, като публично се самопосичат.

Същите руснаци, които раболепничат и пълзят пред сталинските тайни служби, показват ненадмината смелост, когато се изправят поотделно или групово пред нацистките завоеватели. Причината за съвършено противоположното им поведение не е в това, че сталинската политическа полиция е била по-жестока и безмилостна от хитлеровата армия, а в това, че изправен пред сталинските служби, руснакът се чувства просто един индивид, а пред германците - представител на могъща нация със славно минало и още по-славно бъдеще.

По същия начин при евреите - тяхното поведение в Палестина не може да се предскаже, изхождайки от поведението им в Европа. Британските колониални власти в Палестина обикновено са следвали логична, но лишена от проницателност политика. Те смятат, че няма да бъде толкова трудно да се контролират 600 000 евреи в Палестина, щом Хитлер успя да ликвидира шест милиона евреи без особено сериозна съпротива. Но както се убедиха, евреите в Палестина, дори пристигнали наскоро, са сериозен противник: дръзки, упорити и находчиви. Евреинът в Европа се изправя сам пред своите врагове - изолиран индивид, песъчинка живот, носеща се във вечността на небитието. В Палестина той се чувства не човешки атом, а представител на една вечна раса с многовековно минало зад гърба си и изумително бъдеще пред себе си.

46

Теоретиците в Кремъл вероятно съзнават, че за да държат в подчинение руските маси, трябва да ги лишат от най-малката възможност да се отъждествяват с каквото и да било колективно цяло извън Русия. Целта на Желязната завеса е по-скоро да не допусне руския народ да излиза навън дори в мислите си, отколкото да се пази страната от проникването на шпиони и саботьори. Завесата е както физическа, така и психологическа. Пълното премахване на всякаква възможност за емиграция дори на рускините, омъжени за чужденци, до голяма степен заличава в представите на руснаците съществуването на други страни и народи. Човек може със същите основания да мечтае и да се надява да избяга на друга планета. Психологическата преграда е не по-малко важна: наглата пропаганда на Кремъл се стреми да втълпи на руснаците, че няма нищо достойно и вечно, нищо, заслужаващо възхищение и почит, нищо, с което да се идентифицират извън пределите на Светата Рус.